Реших на рождения си ден днес да се запитам този въпрос - в крайна сметка какво го интересува Запада, дали Фатма носи забрадка? Разбира се това е въпрос с множество значения.Той включва и други мои въпроси от типа на - Защо е важно да се бърка запада навсякъде?Защо не си гледат своите проблеми?защо се бъркат в проблеми между евреи и араби,след като това е само между тях,и ако не бяха се бъркали с политиката си, примерно Франция, проблемът щеше да е локален.Питам се и защо ,аджеба, никой не прочете малко по въпроса и после да дава мнение.Най-ме е страх от обидени хора,както казва Никита Михалков.А хората, които постоянно хулят и т.н. май са обидени, но на кой- не знам.

И да се върна на въпроса за забрадката, че този въпрос вълнува едва ли не западняците повече от самата арабка.Първо знаете ли какво е забрадката?Разбирате ли символа й? Знаете ли кога се появява?Чели ли сте какво изобщо пише в Корана по въпроса? И кога ще престанете да четете книги ,като "Не без дъщеря ми!" ?

Предлагам първо да отидете в библиотеката и след това да спорим на тези въпроси.Защото ориенталската култура и в частност ислямо-арабската е много различна,много чужда на останалия свят и ако не си с такъв произход едва ли ще я разбереш.

Чудно ми е как някой , който живее на 3 000 км от най-близката мюсюлманска страна живо и много ожесточено критикува, интересува се дали жената там е еди каква си...Наистина ми е чудно.Нека подобни хора знаят, че в голямата си част жените в Близкия изток носят забрадки по своя воля, а мъжа им няма да им каже нищо по простата причина, че е под чехъл отвсякъде.Нещата в голямата си част не са такива,каквито се представят, и изрази от типа "Ами аз така съм чувал" говорят за липса на лично мнение и главно са...смешни.

Кой е Салех Брик?

Д-р Салех Брик, роден през 1971 г. в Сирия, завършил Психология в Дамаския университет, получил докторска степен по Педагогическа психология в СУ “Св. Климент Охридски”. Понастоящем преподава обща, социална, кроскултурна, педагогическа психология и психология на личността в Дамаския университет, работи като експерт към някои от организациите на ООН в Сирия и неправителствени организации. Член е на Съюза на учените в България.

В наше време много от конфликтите насочват вниманието ни към определена област от света, а именно Близкия изток.Бих искал да те попитам, като човек занимаващ се в тази област от години - Има ли сблъсък между култури днес или е въпрос единствено на политика?

г-н Брик: След края на Студената война, с разпадането на Съветския съюз, рухването на социалистическия блок и установяването на новия световен ред победителите САЩ вече имат нужда от нов враг, поради факта, че американската икономика започва да се влошава, а най-големите фирми в САЩ са производители на оръжия. В същия контекст, такъв вид производство, наред с много други промишлености, се нуждаят от енергийни ресурси. Последните са налице в държави, в които голям част от хората се противопоставят на ценностната система и външната политика на САЩ. Водещата религия в тези държави е исляма. От тук американската администрация подкрепи всички теории, фокусиращи се върху културните конфликти, особено теорията на Хънтингтън за сблъсък на цивилизациите. По този начин американската администрация мобилизира и медиите в посока на формиране обществено мнение в САЩ и Запада против исляма, въпреки продължителната подкрепа, които те оказват на ислямските държави в Персийския залив. След терористичните антентати в САЩ Усама бин Ладен се превръща в най-опасния враг, след като бе смятан за герой от САЩ по време на Студената война.

С други думи, културните конфликти възникват в зависимост от политическите и социалните интереси.

Напоследък слушаме много новини, всеки гледа телевизия ,независимо поради каква причина-дали ще е за редовното шоу, или защото следи филм.В една атмосфера на все по-разрастваща се "индустрия на умовете", в която всеки рекламодател се цели в теб, за да станеш негов клиент, ние все пак трябва да се научим да "отсяваме".В една своя статия, публикувана в "Le Mond Diplomatique" големият анализатор Ноам Чомски разисква проблемът за "демократичния модел за пропаганда".Наистина ли има "демократичен начин за пропаганда" чрез думата "демокрация"?

Г-н Брик: Демокрацията е една висша човешка идея, тъй като представлява същността на толерантността в отношението на човека към себе си и към другия. Тя означава признаване на другия без оглед на цвета на кожата, религията, произхода, външния вид, възрастта или идеите му. Но както показва човешката история, в името на доброто се извършват много страшни убийства, като силните нации продължават да търсят средства, за да запазят господството си върху другите. Сега например САЩ и Западът имат голяма нужда от енергийни ресурси (нефта) и в името на демокрацията и войната срещу тероризма те извършват най-ужасните убийства срещу невинни хора в ислямския свят. Това със сигурност генерира огромна омраза срещу Запада и ценностите му.

Един голям парадокс е, че в името на признаване другия, САЩ отнема правото на другия да реши как да живее свободно. С други думи, тези които най-много говорят за световното установяване на демократичния ред, най-малко вярват в демокрацията.

И все пак, да се върнем в България.Въпросът как се вписва българската държава и нейното общество в тази все по-динамична среда на интереси, култури , с всеки ден става все по-актуален.Обществото в България, готово ли е да приема чуждото?

Г-н Брик: По отношение на това дали българите приемат чуждото, първо трябва да вземем предвид един много важен факт: при анализ и третиране на въпроси, свързани с хора, задължително трябва да се избегне обобщаването.

В съвременната история на България идеята, че страната е малка и слаба, като че ли е вкоренена в колективното мислене на българите. Затова преди време българите са приели почти всички социалистически и комунистически мисли и идеи. След разрушаването на СССР, България преминава напълно на другия бряг, т.е. приема почти всичко американско, дори позволи на САЩ да има военна база на българска земя.

Промяната в двата случая се състои в това, че влиянието на медиите е по-голямо отвсякога, дори вече е по-значимо от ролята на самото семейство. Затова, както навсякъде по света, голяма част от българите (особено младите) приемат много медийни новини и истории за неопровержими факти. Въпросът тук е много сложен, защото човекът с гъвкаво мислене и с критичен ум е по-интелигентен от стереотипния, който приема нещата така, както ги е чул от по-възрастните или от медите. За съжаление, българите (без това да се отнася за всички) вече вървят в тази посока, т.е. мислят, че ако харесват или вярват в това, в което американците харесват или вярват, тогава ще бъдат харесани от Запада, но пак за съжаление, това е колективен комплекс за малоценност, характерен за много други нации.

Може би е добре да кажем, че въпреки всичко България има и много ориенталски черти, все пак е в голяма близост до Близкия изток.Какво място заема ориентализмът в днешния свят?

Г-н Брик: Ориентализмът започва като научен опит за разбиране на Изтока от страна на западни учени и мислители, но променя своята посока, като голяма част от последните вече служат на политиката и интересите на запада. С други думи, те допринасят за потвърждаване на много стереотипи и грешни представи, създадени от техните предшественици за Изтока. Това означава, че ориенталистите играят важна роля за провеждането на западната политика спрямо източните страни.

Интервюира: Руслан Трад

Благодарности на д-р Салех Брик за отделеното време!

Олеле! Какво стана?! С мозък, все още не превключил изцяло от амреканската действителност към родния сюреализъм, аз се опитвам да анализирам проблемната ситуация. След като този гняв е насочен директно към моята личност, аналатичното мислене ме навежда на мисълта, че съм направил нещо погрешно. Но какво е то?! Платих си, държах се любезно, не преча с присъствието си на никой от пътниците в автобуса (което явно не важи за персонала), тогава какво?! Няколко секунди размисъл, последвани от хубаво оглеждане на обстановката около мен и връщане пак на земята…..”мда, спокойно, ти си отново в сивата смешна, дребнава държавица наречена твоя родина.” Това си казах. Честно.

Повече на:Изток-Запад

За по-лесно преглеждане на този блог препоръчваме използването на RSS FEED! Направете своята регистрация от тук!

Преди известно време имах удоволствието да обменя няколко мейла с един интелигентен и мислещ човек, който се казва Николай. Писа ми, за да обсъдим проблемите на емиграцията, тъй като имаше какво да сподели по въпроса. От дума на дума на дума, стана въпрос за културния шок, който изживява всеки българин, щом стъпи на родна земя, след като е отсъствал продължително време. Стана дума за неизменната усмивка на западняците и за вечно намръщените хора тук.

Винаги се впечатлявам от културните парадокси, които се пораждат в сблъсъка между източния манталитет и западния начин на мислене. Мога да напиша доста по темата, но разговорът ми с Николай приятно обобщава нещата. Позволявам си да постна част от диалога ни тук. Хем така ще получиш още една гледна точка, освен моята, която сигурно честичко те дразни, защото (признавам си) обичам да бъда краен. Ето какво ми писа Ники:

«........Обаче за home, sweet home …. не искам да казвам .....всъщност искам да кажа много. Пример: след 4 месеца в САЩ, се връщам в родната ни морска столица и решавам рано сутринта да си хвана градски транспорт. Искам да обясня, че за мен периода отвън океана премина в 3 фази: първите 4-5 седмици се чудя защо всички (или поне повечето) хора в магазини, по улиците, колегите и т.н ти се усмихват и са любезни, и приветливи. Чудно е някак. Следващите 2 месеца ставаш един от тях – мил, с грейнало лице, да не кажа щастливо изглеждаш човек. Последните 3-4-5 седмици вече знаейки, че ще се завърнеш със сигурност, очакващ бедната ни, мръсна столица да те посрещне, започваш да се държиш малко или много като "тъмен балкански субект".

Може би голяма част от това се дължи на факта, че малко или много си уморен от постоянните усмивки и грейнали лица. Не си израснал сред такива, най-малкото. Така...пак на примера. Като най-редовен пътник си подавам паричките за билетечето на лелката в автобуса (пояснение: във Варна билетчетата за градски транспорт се купуват от кондукторките вътре в автобуса или иначе казано няма как да се скриеш), което обаче се оказва проблем. Тъй като банкоматите в България не работят с банкноти с номинал под 10 лв. Точно толкова подавам и аз. "Ех, не се научихте рано с тия едрите пари да не ми идвате в автобуса!!!!!" - подкрепено от мощно сумтене и гримаси.

Олеле! Какво стана?! С мозък, все още не превключил изцяло от амреканската действителност към родния сюреализъм, аз се опитвам да анализирам проблемната ситуация. След като този гняв е насочен директно към моята личност, аналатичното мислене ме навежда на мисълта, че съм направил нещо погрешно. Но какво е то?! Платих си, държах се любезно, не преча с присъствието си на никой от пътниците в автобуса (което явно не важи за персонала), тогава какво?! Няколко секунди размисъл, последвани от хубаво оглеждане на обстановката около мен и връщане пак на земята....."мда, спокойно, ти си отново в сивата смешна, дребнава държавица наречена твоя родина." Това си казах. Честно.

След този случай летях няколко пъти извън България и всеки път като се върна, слизам последен от самолета, последен минавам паспортна проверка. Разбери ме правилно. Нямам нищо против някого определено. В случая мразя всичко и всички, които умишлено допринасят за негативната енергия, мръщенето, мрънкането, въобще тази задушаваша наша околност. Тежи им, ей! Не считам, че който и да е заслужава това. Това убива, точно толкова колкото и цигарите, алкохола, смога и наркотиците, ако щеш.

Пробвай нещо. Разходи се из столицата (но не и Студентски град, там винаги ще ги намериш, макар и там да намаляват) и виж колко точно усмихнати хора ще видиш по улицата, в заведенията, в магазини (за държавни учреждения не искам и да говоря дори). Влез в някой магазин по Витошка или моловете и кажи, че просто разглеждаш, за да видиш колко бързо може да се смени настроението на младото, добре изглеждащо и усмихнато момиче с длъжност "консултант – продавач". Тогава какво? Вярно е, че престорените усмивки не са решение и тежат понякога. Дори дразнят, но и постоянно намръщените хора определено не помагат.»

Ето какво му отговорих:

«Сюрреализмът на ежедневието в дребната ни държавица е точно това, която ме мотивира да живея и да се занимавам с писане не някъде другаде, а именно тук. Знаеш ли, разликата между западния и източния начин на мислене мога да ти я формулирам много просто (Тук искам да благодаря на Багера, всяка среща с него е едно истинско интелектуално предизвикатекство): В компромиса между доброто и злото западняците виждат като резултат зло, затова те учат децата си да не правят компромиси, казват им: "не бъди лош, за да живееш добре". Източните народи, пък, в компрмиса между доброто и злото виждат добро, затова учат децата си да правят компромиси и им казват: 'бъди добър". Това обяснява всичко.

Усмивките са хубаво нещо, но я се замисли за парадокса (все пак живеем в един парадоксален свят, където нищо не е такова, каквото очакваш да бъде). Парадоксът на западняшката усмивка е, че там зад приветливото лице се крие една резервирана личност. Крие се студена телешка пържола с грах и чаша вино, която никой няма да се сети да напълни повторно. Крие се гости на собствените ти родители, за което предупреждаваш поне един месец предварително. Крие се приветлив отказ, с други думи.

Тук хората действително са намръщени и гледат лошо, но всъщност се сприятеляват лесно и ако се познаваме макар и бегло, аз никога няма да те оставя да спиш на хотел, няма да те пусна да си отидеш гладен и жаден. Ще те посрещна богато, колкото и ограничени да са възможностите ми, защото това ще ме накара да се почувствам добре. Може и да не ти се усмихвам през цялото време, но делата ми ще говорят друго. Хората тук се мръщят, защото са бедни. Широката славянска душа е разточителна по природа и ограниченията на бедността й пречат да бъде щедра, да подарява. За това се мръщи.

Изтокът и Западът имат нужда един от друг. Но ако западнякът може да живее добре тук, където хората са по-истински и по-човечни, въпреки старите си дрехи и намусените си физиономии, то твоята широка славянска душа трудно ще намери комфорт сред хора, които се уговарят да хапнат телешка пържола с грах няколко месеца предварително.

Така че, хубаво е да отидеш и да попиеш малко от техния манталитет. Това ще те превърне в турист в собствената ти държава, след като се върнеш. Точно така си се почувствал и ти. А забеляза ли колко добре си изкарат западните туристи тук?

Тихомир Димитров

(...) За жал, постои и втора варијанта, не помалку присутна во современото (па и не толку современото) православие. Наједноставно може да се окарактеризира како безрасудливо имитирање на западното христијанство (присвојување на готови шеми од Западот). Ваквиот пристап се согледува, на пример, во „православниот барок“, хетерофоничното црковно пеење, но и во обредноста и односот кон богословието. Во тој дух е формирано таканареченото „школско богословие“ (воглавно основано на прочуените исподеанија на верата на Кирил Лукарис, Митрофан Критопулос, или Петар Могила) карактеристично по тенденцијата кон табеларно подредување на учењето на Црквата и неговото сведување на дефиниции, цитати, формули и сл. Па така, на пример, таинствата на Црквата се сведени на „седумте свети тајни“, иако такво мистириолошко учење на православието му е тотално непознато сè до 13. век! „Света тајна“ станува технички термин, сосема оттргнат од својата светотаинска суштина – учествувањето на човекот во Христовата тајна на соединувањето на Бога и човекот. Примерите се премногубројни за да се набројуваат. Во суштина станува збор за препишување на цели параграфи од римокатоличките катихизиси и нивно безрезервно усвојување, или просто преформулирање, при што суштината си останува недопрена...

Најпарадоксално од сè е тоа што денес најголемиот дел од „источњаците“ како свое го доживуваат токму ваквото богословие! Истовремено Западот сè повеќе и повеќе го напушта истото и се интересира за православието. Но штом Западот прави такво нешто, следува (по логиката изложена во првиот дел) Истокот да му го отстапи православието на Западот, а своето „православие“ да си го идентификува со претходно изложените шеми! Навистина жално...

Во тукушто изминатиот XX век не малку е зборувано за кризата на идентитетот на современото православие. Мерка на православието не е и не може да биде ниту Истокот, ниту Западот (што и да подразбираат овие два термини). За православието мерката на сè е Христос, Koj e над Истокот и Западот и Кој е неговиот единствен идентитет. Обединувањето – на Истокот и Западот (или на Евреите и Елините, како што се вели во Светото Писмо) во Христа – тоа е вистинското назначение на православната вера.

Ако е точно тврдењето на многубројните православни отци дека Хростос е над Истокот и Западот, од каде тогаш толку често сретнуваната безрезервна самоидентификација на православието со идејата за Истокот, доживеан како своевиден негатив на Западот? Како да постои некаква пубертетска зависност од христијанскиот Запад. Пубертетска – затоа што е по правило „контрашка“. Формулата за „пресметување“ на православниот став по определено богословско прашање доста често знае да гласи отприлика вака: за што и да се застапи Западот се множи со „минус еден“ и се добива православната вредност! Многу убаво!

Римокатолиците имаат филиокве, а ние немаме филиокве! Римокатолиците немаат епиклеза, ние имаме епиклеза! Они имаат папа, ние немаме! Они имаат чистилиште, ние немаме! Они имаат бесквасен леб, ние – квасен! Сега, да не се разбереме погрешно, ништо од сево ова не е неточно, ама духот на ваквата „контра-генерализација“ е длабоко навлезен во начинот на размислување на „источно-православниот“ богословски стил...

Затоа, по инерција, сега воопшто нема да биде тешко списокот да продолжи да се надополнува. Па така, ако римокатоличката црква (во првата половина на 20. век) почне да се застапува за редовен евхаристиски живот на верниците, тогаш и оние православни кои го прават тоа од памтивек, од „источно-православните“ биваат најкомотно прогласени за жртви на Западот. Уште подраматична е историјата на современиот екуменски дијалог. На западното „за“, „источњаците“, без многу да му ја мислат, а користејќи се со веќе добро испробаната формула, одговараат со категорично „против“! Ваквиот стил е забележлив и во веќе надминатите, по потекло западни, генерализации од типот: западната мисла тежи кон рационалното, а источната кон мистичното, или западната е аристотеловска, источната платоновска (што е веќе сосема бесмислено – најнамразениот антички философ во историјата на Византија е без конкуренција Платон, чие учење не еднаш, туку дури три пати бива осудено од византиската Црква)!

(Продолжува...)