"Знаете ли, коментарът ми няма да бъде свързан с откровените глупости за политическия расизъм. Сблъсквам се с расизма всеки ден. Това е по повод моите съседи, тук, в Пловдив, в Кючук Париж, в иначе горе-долу бяла махала! (ОЩЕ >>>> )

Следващия клип е от човек, който се занимава с крайната форма конфликта - физическата.

По нова година бях отново в Израел, този път на международен младежки семинар, в компанията на още трима участника от България. Знаехме, че дори заедно не сме били на всички забележителни места, но ми се струва, че бяхме със самочувствието, че поне сме чували за тях. И грешахме. Както грешаха и останалите 120 участника. Освен тези, които бяха от Сдерот. Когато участваш в семинари с по-наситена програма, времето и местата, на които ходиш по някое време като че ли губят значение и просто се качваш на автобуса, оставяйки се в ръцете на организаторите. Така беше и на 30-ти декември сутринта. Надали някой е очаквал да спрем на един километър от малко градче, за които никой не беше чувал нищо. Казваше се Сдерот, а причината, поради която спряхме беше да ни обяснят какво да правим при Red Alert (сигнал за нападение от ракети за тези, които не играят на електронни игри). След това отново се качихме в рейсовете, за да се озовем на един от израелските военни постове, от които се открива най-добра гледка към ивицата Газа. От там любезно ни помолиха да си тръгнем 5 минути по-късно с обяснението, че са забелязали, че от арабска страна също ни наблюдават. Но май трябва да започна от начало. Сдерот е градче в западен Негев (пустинята на южен Израел), което е основано през 1953 основно, за да приюти групи персийски бежанци. Днес в него живеят към 20 000 души, макар и до 2000-ната година да са били 2 пъти повече. Причината за рязкото намаляване на населението е близостта му с ивицата Газа – само един километър и фактът, че от 2000-ната година до сега в града падат средно по 7 ракети Касам на ден, като само в периода май-ноември 2007-ма са паднали 6311. Надали е особено голяма утеха за някого, че 10% от тях падат обратно някъде из Газа. Толкова за историята, да се върнем на пътуването. Невероятно интересно е да се возиш в един автобус с хора, на които току що им е било обяснено, че ако чуят сигнал за ракетно нападение имат точно 15 секунди да намерят къде да се скрият. В противен случай им остава да се надяват небето да не падне на главите им. Не знам за всички останали, но за мен сега, като се връщам мислено назад във времето понятието „да намериш къде да се скриеш от ракети” си остававсе толкова абстрактно. ”Спокойно, ако ракетата падне върху автобуса, ще си имате компания в Рая” беше последното нещо, което чухме преди да се влезем в града. Първата спирка беше военният пост, от който Газа се виждала най-добре. По-молиха ни да снимаме чак след като жителят на града, който беше дошъл с нас, ни разкаже за първите нападения. Жалко за тези, които послушаха молбата. Пет минути по късно пристигна военен джип, от който слязоха някакви войници, които ни обясниха, че имат информация, че за нас вече не е безопасно тук. Не ни остана нищо друго освен да се качим отново в рейсовете и да потеглим към мястото за обяд – мемориал на загинали пилоти от израелските ВВС, ограден от малка горичка. Като слязохме ни помолиха да ядем, не излизайки от горичката. За улиците, по които минавахме нямам много какво да разкажа. След една туристическа обиколка преди няколко години в Белград бях останал с впечатлението, че всяко населено място, където скоро е падала ракета пази обекта на нападение като забележителност. В Сдерот обаче единственото нещо, което навяваше на мисълта за възможност от въздушно нападение бяха допълненията към автобусни спирки – 5 бетонни блока наредени като къщичка с покрив и разстояние между стените, за да може да се пъхнеш вътре. Спирка номер 4 – полицейското управление на Сдерот, в което се спряхме само за малко в задния му двор. Какво видяхме там може да видите на снимките към статията, защото предпочитам така, отколкото да го описвам. Остана само да се срещнем председателя на младежите в Сдерот и една жена, на която мъжът й беше починал от едно от последните ракетни нападения. Макар и много да искаха да се преселим в техния град ни предупредиха за някои неща, които трябва да знаем преди да го направим:

В Сдерот се кара с отворени прозорци, дори да вали дъжд, защото може да не чуеш сигнала.

В Сдерот съседите никога няма да се оплачат от това, че си пуснал прекалено силно музиката. Просто, защото ти никога не правиш шумни партита в места, които не са бункери.

Коридорът е най-защитеното място вкъщи.

Съответно и най-популярното за спане.

Защото голяма част от нападенията се случват именно през нощта.

Жените в Сдерот почти не работят, за да могат да са възможно най-близо до децата си в случай на нападение.

На конкурс за детски рисунки, проведен в града, в голяма част е имало нарисувани ракети.

Светът знае прекалено малко за Сдерот.

Тези 15 секунди, за които ни казаха в началото, винаги са по-малко.

На излизане от града една от французойките каза, че се чувства така все едно току що е била на косъм от смъртта. 7 часа по-късно, в 12 и нещо през нощта в Сдерот са паднали още 3 ракети. Два дни по-късно се сетих, че последните израелски участници на Евровизия са от Сдерот. Tea packs – Push the button. Пусни си ги в youtube

Благодаря на Леон!!!

Пред некој ден сериозно ме стави на мисла еден настан околу кој се крена врева во повеќе медиуми низ светот. Станува збор за скандалозната послепразнична тепачка помеѓу православните и ориенталните (монофизитите) во рождественскиот храм во Витлеем, која завршила со седуммина повредени од двете страни. Храмот го користат православните, римокатолиците и монофизитите, со тоа што секоја вероисповед има свој дел во него, каде ги извршува своите богослуженија. Секоја година после празнувањето на празникот на Рождеството Христово (Божик) – група на свештеници и волонтери од секоја одделна вероисповед го чистат својот дел на храмот. Причината за тепачката е банална – едните поставиле скали „на територијата“ на другите, на што овие бурно реагирале. За кратко време почнале меѓусебно да се млатат со метлите и останатите предмети кои им се нашле при рака. Како во кафеана. За кратко време интервенирала и полицијата и ги разделила ревносните учесници во тепачката.

Зошто ја објавувам информацијава? Сигурно не поради фамозната „злорадост“, како што сигурно не малкумина едвај чекаат да извикаат. Напротив, настанов е трагичен и може да предизвика само печал и мачнина во стомакот кај секој нормален човек, независно дали тој е верник или не е. Прашањето што најприродно се наметнува е – до кога ќе си дозволуваме така лежерно да го скандализираме светот со себеси и своите непромислени дејствија? Тоа е прашање што навистина мора да си го поставуваме секогаш кога некаде настапуваме како православни и ја претставуваме својата вера. Со нашето недолично однесување плукаме по самата наша вера која наводно сме излегле да ја браниме. Живееме во време во кое стаповите и камењата (ниту во буквална ниту во вербална смисла) не се прифатени како соодветни средства за решавање на меѓусебните конфликти. Не можеме од една страна како православни да учествуваме во меѓуконфесионалниот, меѓурелигискиот и меѓуцивилизацискиот дијалог, а од друга страна да се користиме со методите на стаповите и плукањето – освен ако од некои рационално необјасниви причини имаме за цел да ја згрозиме јавноста со себеси и своето однесување (како што жал и се случи после прикажувањето на приложениот видео клип по вестите ширум светот).