Тишо, дължа ти едно признание - ти си причината да си направя блог - за добро или за зло. Блогът пък, от своя страна, ми даде достатъчно много, отплати ми се стократно за вложените в него страст и време. Даде ми приятели, научи ме на повече спонтанност и на споделяне.

Наскоро си говорихме със Светлина, че в началото имах амбицията да го направя литературен блог. Но сега вече го чувствам по съвсем друг начин...

Почнах от Тишо и пак стигнах до мен. Нали „всички пътища водят до Рим".

А исках да кажа: Празникът на Тишо е и мой празник. Въпреки че няма да мога да отида на него лично, ще бъда там със сърцето си. Всеки български автор, издал книга - трудно, но заслужено - книга, която ще се чете, а няма да украсява лавиците на книжарниците - печели моето сърце за приятел завинаги.

Бях на 16 когато го изсънувах това. Пролет, от онези хубавите, когато още в края на март грейва слънчицето и всичко се раззеленява. В един такъв прекрасен ден със сестра ми си намираме едно малко, сладурско дакелче. Шляеше се по улицата, абсолютно хаотично и безстопанствено. И естествено си го взехме и право вкъщи. Обаче там майка ни, която явно е в отпуск, казва че не може да го вземем. И се почва едно увещаване!
- Добре, добре. Може да го вземем, обаче трябва да го заведем на ветеринар.
И дружно тръгнахме към ветеринаря. А се оказа, че кабинетът му се помещава в директорския кабинет на училището, в което учехме. Странно, но пък сън е, нормално е да са странни нещата.

Влизаме в сградата, чукаме на вратата на ветеринаря. Но вместо него ни отваря една медицинска сестра, много класическа - с престилка и касинка, от онези пластмасовите, които носеха едно време през осемдесетте.
- Добър ден госпожо! Идваме за ваксинация на кучето. - казва майка ми.
- Какви ваксинации?! Тук се извършват екзекуциите. - и трите занемяваме - Хайде тя първа - посочва мен - после и другата.

Настана смут, кучето изчезна, никой не мислеше и за него. Мен ме обля студена пот, как така ще ме екзекутират. В това време медицинската сестра ми посочи един стол, който приличаше на стол в бръснарски салон. Хвана нещо,което трябваше да е каската, през която се пуска тока, но в случая това беше тава. Странното беше,че майка ми почти не протестира срещу безцеремонността и нарежданията на сестрата. Нямах никаква свободна воля и седнах на стола без да се опитвам да избягам.

Сестрата започна да ми връзва ръцете с каиши. В този момент погледнах през прозореца. А там, както и в действителност, имаше едно огромно липово дърво, листата му бяха млади и зелени, фини и изпълнени с всичкия живот на света, болезнено зелени. Слънцето грееше през тях и всичко изглеждаше като зелена мозайка.

Погледнах към майка си с очакване да направи нещо. Тя беше прегърнала сестра ми, за да се сбогува с нея. И тогава изведнъж се изпълних с омраза. Мразех мисълта, че трябва да изчезна, сякаш никога не ме е имало, и че никой няма да си спомня за мен. Онази нелепа тава вече беше на главата ми, а аз мразех сестра си. Мразех я, заради това, че ще живее още пет минути след мен. Мразех я, че ще съществува пет минути повече и ще вижда зелените липи, че ще е в прегръдката на майка ми, ще диша, ще бъде.

Точно в този момент сестрата тръгна да дърпа ръчката с тока и часовника звънна! Не знам как стана в точният момент преди да мозъка ми да бъде изпържен, но наистина часовника звънна в седем без петнадесет и хукнах за училище.

От тогава като стане пролет чакам онова зелено да се появи по клоните и му се радвам искрено, но ми става и тъжно, че в онзи момент в съня си съм почувствала такова нещо като омразата. Но все пак надделява радостта от това, че съм.

И за още нещо се сещам покрай това зеленко: няколко години след това четох една книжка - "Времетръс" на Кърт Вонегът. Вече не си спомням детайли от книгата. Разказваше се за времетръс случил се през 2001 г. и върнал времето назад с десет години, до 1991 г. Всеки трябваше да изживее наново тези десет години, без да има свободната воля да промени нещо от вече случилото се. След края на книгата със седмици се носех с изострени сетива, открита за миризмата на бял хляб от близката фурна, онова зелено на дърветата, шума на падащите прашинки и всичко, което ни заобикаля. Хубаво нещо се живота, красиво.

Вчера, по кој знае колку време, ги заслушав песните на Ѓорѓе Балашевиќ – човекот за кого слободно може да се рече дека беше гласот на разумот во безумните југословенски 90-ти. Порано не му обрнував некое особено внимание. Она што во музиката секогаш на прво место ме интересирало биле мелодиите, хармонијата на композициите и сл. – што не е силната страна на музиката на Балашевиќ. Она што неверојатно доаѓа до израз кај него е текстот – такво играње со зборовите, такво „извезување“ на зборовите во мелодиската рамка... Мислам дека ретко кој музичар од нашиот Балкан би можел да се спореди со него за оваа работа.

„Прича о Васи Ладачком“ – немам зборови... Како е можно преку една романтична песничка да се искаже најдлабоката вистина на христијантвото? Мислев да цитирам само некои делчиња од песната, но ми стои дека во овој котекст тоа е некако неумесно. Ќе го пуштам целиот текст во оригинал, па после ќе додадам неколку размилсувања:...

Ђорђе Балашевић
Прича о Васи Ладачком

Знате'л причу о Васи Ладачком,
и ја сам је тек ономад чуо,
једном девет дана није излазио из биртије,
кажу да је био чудна сорта...

Отац му је био ситни паор,
хранио је седам гладних усти,
мати му је била плава,
тиха, нежна, јектичава,
умрла је с тридесет и нешто...

Имали су пар јутара земље,
малу кућу на крају сокака,
на асталу навек хлеба,
таман тол'ко, кол'ко треба,
Ал' је Васа хтео много више...

Желео је коње вране,
по ливади разигране,
сат са златним ланцем
и салаше...
Желео је њиве плодне
винограде благородне,
у каруце прегнуте чилаше...
Али није мог'о да их има...

Волео је лепу, ал' сироту.
Уз'о би је само да је знао,
волеш једном у животу
сад богату ил сироту,
то не бира памет него срце...

Све се над'о да ће љубав проћи,
Занавек је отиш'о из села.
Никад није пис'о ником,
Венч'о се са миразџиком,
јединицом, ћерком неког газде...

Добио је коње вране,
по ливади разигране,
сат са златним ланцем
и салаше...
Добио је њиве плодне,
винограде благородне,
У каруце прегнуте чилаше...
Све је им'о, ништа им'о није...

Пропио се, није прошло много...
Душу своју ђаволу је прод'о...
Знали су га сви бирташи,
тражио је спас у чаши,
ал' није мог'о да га нађе...

Млад је био, кажу, кад је умро,
сред биртије од срчане капи;
клонула му само глава,
ко да дрема, ко да спава,
И још памте шта је задње рек'о:

Џаба било коња враних,
по ливади разиграних,
џаба било сата и салаша...
Џаба било њива плодних,
винограда благородних,
у каруце прегнутих чилаша,
Када нисам с оном коју волем...

Када нисам с оном коју волем...

За буквално истото зборуваат најголемите философи, богослови и духовници на Црквата! Нивниот јазик е друг – но поентата е сосема истата. Човек без љубовта не може да живее!

Радоста навистина нема ништо со задоволствата. Нашата радост зависи единствено од нашата љубов. А љубовта? Таа не зависи од ништо! Таа е совршено слободна. Човек може да љуби и кога има и кога нема, и кога е богат и кога е сиромашен, и кога благоденствува и кога страда... просто љубовта нема ништо со сето тоа! А од таа љубов – од таа слободна љубов – зависи сета наша радост.

И колку е страшно и болно кога ќе почнеме љубовта ја условуваме – јас нема да можам добро и доволно да те љубам „ако не бидат задоволени сите надворешни услови“. Затоа подобро е да се откажам од љубовта, и не само да се откажам од неа туку и да ја убијам – просто заради тоа што не можам да и ги обезбедам „коњите“ и „златните саати“ и „нивите“ и „лозјата“...

Неодамна имав еден жален разговор: „многу се мислев... но не можев да му обезбедам на детето сè што треба и затоа се решив да... абортирам“. Значи човек е решен не просто да се откаже од љубовта, туку и по трупови да гази – само некако да и избега! Оти љубовта е страшна! Таа носи само маки и страдања! Тоа ти е жива несреќа! И ќе се распнеме, ќе се расчеречиме самите, ќе поминеме низ пекол – за да влеземе во пеколот. И таму... е таму ќе бидеме безбедни. Таму љубов нема!

Големиот англиски христијански мислител на 20-от век К.С. Луис дава едно, за многумина скандалозно, но истовремено многу блиско до светоотечкото, видување на рајот и пеколот: помеѓу пеколот и рајот нема граница. Во секое време човек може да премине од пеколот во рајот, но проблемот е во тоа што... самиот тој не го сака тоа. Оној во пеколот не може да го смисли рајот, го мрази од дното на срцето, поодвратно и пострашно и понечовечно нешто од рајот за него не постои!

Зошто е така? Заради тоа што во рајот владее љубовта, од која тој успеал, уште за времето на земниот живот, едвај некако жива глава да извлече. Бегањето од љубовта е панично бегање од Бога. Љубовта во својата најдлабока смисла е крстоносна, таа е неразделна од крстот, од копнежот, од љубовното страдание по љубениот, страдание до мака, страдание до смрт. А нашиот Бог е токму рапнатиот Бог – од безумна љубов саможртвуваниот Бог. И ете тој Бог од нас бара да тргнеме по неговите стапки. При тоа тој не ги бара нашите напори – ја бара едонствено нашата слобода: да ја прифатиме љубовта, која ќе ни даде сила за сè понатаму...

Но тоа „сè понатаму“ не завршува со крсотот! На љубовта тоа и е јасно како ден, на нељубовта никогаш нема да и стане јасно – и како такво секогаш ќе и биде далечно, одбивно, гадно, ужасно! Не крстот, страданието и смртта се крајните дестинации до кои нè доведува љубовта. Љубовта нè води – преку сите овие нешта – до прегратката со Љубениот. Тоа е Воскресението и тоа е Царството кон кое копнеат оние кои го возљубиле Христа. За жал оние кои не се стекнале со таа љубов за овој живот – никогаш нема да сакаат да стапнат во тоа Царство...

Гледам дека пишувајќи некако се оддалечив од самиот почеток на текстот, но сепак главната мисла останува непроменета. На еден начин ќе ја претстави и едни нејзини аспекти ќе нагласи еден поет и музичар, на друг начин за неа ќе зборува некој друг. Љубовта е единствена и нејзините начела се исти – и кога станува збор за љубовта кон Бога и кога станува збор за „различните видови“ меѓучовечка љубов. Јасно е дека Балашевиќ зборува за љубовта помеѓу маж и жена – но нејзин архетип е љубовта на Христа и Црквата. Љубовта е една и неделива, останува прашањето дали и во која мерка ние ќе решиме да и бидеме причестни.

Какво изниква в нашето съзнание, когато срещнем думата йога?

Може би съсухрен индиец с тюрбан на главата, седнал на пирони. Или може би отделен от света човек, затворил се в някаква пещера.

Това са все разбирания породени от чуто или видяно. Това е само външната страна на нещата, защото ние не можем да видим вътрешната.

В йога нашето търсене преминава от външното към вътрешното. Защото във вътрешното е отговора на всички външни въпроси и проблеми. Нашето познание се е разпростряло толкова навън, че сме забравили, че има и друга посока. Ние сме като едно дърво, което е е пораснало прекалено много, а пък има слаби корени.

"Nosce te ipsum" (Познай себе си).

От съвсем скоро най-сетне успях да се пренеса в новото си старо жилище. Там съм живяла до юношеските си години, после в тихо село на няколко километра от града, после в друг квартал (кварталът на анцузите, където спортно-домашното облекло е дрехата, която да сложиш за поход по магазините или посещение в местното фьешън-кафене). Най-после успях да се върна обратно у дома.

Два пъти по-широко! Топло! Уютно! Познато и мое. Тераси, благословени тераси! Измъчих се с предната псевдо-тераса, дълга два метра, но пък широка само 0,50 см, където горката ми баба заседна, като се опита да я разгледа. ТЕЦ! Има ли нужда да споменавам очевидните предимства двама члена на семейството да могат да се изкъпят един след друг без попръжни на тема 'Е как не се сети веднъж поне да пестиш водата, пак беше ледена!' Истински паркет... огромна разлика от ламинирания такъв, където и да се скъсаш да чистиш (а аз не съм от тях), постоянно се търкалят валма прах като да си в Дивия запад.

Може би най-голямото предимство сега е това, че живея два етажа под офиса си. Последният е таванските ни помещения, отдавна префасонирани на архитектурно ателие. Представете си: ставам сутрин, пия си кафето, приготвям се за работа, качвам два етажа и съм в офиса. Представихте ли си? Завидяхте ли? Ха-ха! Ако поискам, мога да ходя на работа по анцуг (хубав, нали, почти като панталон) и да се обличам небрежно-бохемски-офисно (както е подходящо за моята професия) само от кръста нагоре, където могат да ме видят зад бюрото евентуалните клиенти.

Очевидните други предимства са, че мога да се храня с домашна храна (за жалост все пак се налага аз да я готвя), да взимам душ по средата на работния ден, ако така ми е скимнало, да се преоблека, ако трябва (за щастие не успях да прихвана деградиращия навик от другия квартал и да ходя по домашни дрехи навън). Обмислям да вържа домашния компютър в мрежа с офисния и тогава ще мога спокойно да работя и от вкъщи, когато се налага.

Следобед, когато свърша работа и ако съм намерила кой да вземе детето от градина вместо мен, просто изключвам компютъра, слизам два етажа надолу - и съм вкъщи.

Това е as good as it gets, мисля аз :D

Харесваш? Гласувай!  http://svejo.net/home/link_summary/17692

.

Това не го написах аз. Уърд го написа.

Студентски празник.

Аз имам хиляда неща да свърша, въобще не ми е до студентски празник.

И тези празници не ги харесвам особено.
Излъгах, празнува ми се. Лентяйства ми се. Ама не може.

Зарадвах се като малките деца. Днес.

Сутрешно-съботен ритуал: излизам от входа, купувам си „Капитал” и тръгвам, накъдето там тръгвам, преди да върша, каквото там ще върша пия кафе и зяпам разни неща из „Капитал”.  

Днес: разкъсвам найлона, като на подарък. Хоп, последната страница на „Light”, и си виждам името. Това е просто някакъв си постинг на седмицата, дето не е кой знае какво, но си признавам, че на лицето ми цъфна една радостна усмивка, под измръзналия ми почервенял нос. Една наивно-детско-весела такава.
J J J